“Лъжа седма”: “ВМРО – организация на “македонци” за освобождение на “македонския народ”.
Од Wikibooks
| Кој ја фалсификува историјата, Ѓорѓи Радулов | Поглавја: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 | 26 | 27 | 28 | 29 |
Ако Б. Димитров има предвид днешната креатура ВМРО-СМД, той е прав и тук спор нямаме. Той е прав, до известна степен, ако има предвид и ВМРО на Т. Александров и И. Михайлов, макар че и те сравнени с днешните ръководители на ВМРО-СМД, са македонски патриоти. Но никак не е прав ако има предвид Гоцевата ВМРО. Ще се опитаме да покажем защо.
На 23 октомври (ст. ст.) 1893 г., в къщата на солунския книжар Иван Хаджиниколов се събират Дамян Груев, Христо Татарчев, Петър Попарсов, Антон Димитров, Христо Батанджиев и домакина. Основна тема на разговора е необходимостта от организирана политическа борба в Македония. След дискусии е решено да се създаде дружество, което да работи за свободата на Македония. Първоначално те трябвало да разпространяват тези идеи сред македонската интелигенция, еснафи, търговци.
В началото 1894 г. дружеството отново се събрало. За председател на организацията бил избран д-р Христо Татарчев, а за секретар-касиер Даме Груев. Изпълнявайки решение на ръководството, П. Попарсов, под псевдонима Вардарски, написва и издава (1894 г.) брошурата “Стамболовщината в Македония и нейните представители”. Не може да се твърди, че от нея лъха изкристализирала македонска национална позиция, макар че в някои моменти такава ясно се вижда. Ето извадки: “Този блудник (Стамболов, б.м.), който издевателства над честта, живота и имуществото на своите съотечественици в княжеството, поиска да направи същото и с нас македонците в нашата собствена родина - Македония ... тежко е, бай Сарафов (обръща се той към директора на Солунската екзархийска гимназия), когато човек падне морално пред очите на хората ... И ви уверяваме, че такова ще бъде положението на всички ваши сънародници, които идват в Македония с претенцията: “да създават българи”. По нататък: “ние македонците нищо нямаме; нищо не сме спечелили благодарение на сляпото доверие към своите ужким братя ... Жалко е, но какво да правим, когато мнозинството от нашата интелигенция е развалена от вашето злато. Едно време златото на нашия земляк цар Филип подкупи разложената атинска интелигенция и пороби Гърция. Сега е дошло друго време при точно обратни условия”. На друго место: “ ... висшето началство взема всички мерки за да са македонските учители от ония дето в княжеството им викат меурджии и ги характеризират с фразите: “кье ми даеш пари - кье се чинам бугарин” ...”
Дружеството натоварва Петър Попарсов да изработи проектоустав на бъдещата революционна организация. Днес в България се представя този устав под името “Устав на българските македоно-одрински революционни комитети”. В него пише, че член на “Българските македоно-одрински революционни комитети” (БМОРК) може да бъде всеки българин без разлика на пол ...” [Пандевски, Манол. Националното прашанье во македонското ослободително движенье (1893-1903). Скопjе, Култура, 1974., с.82]. Имаме сериозно основание да се съмняваме в името на организацията, защото сам Попарсов пише по-късно (1919 г.), че организацията се е наричала “Комитет за получаване на политическите права на Македония дадени от Берлинския конгрес” [Ристовски, Блаже. Историjа на македонската нациjа. Скопjе, Македонска академиjа на науките и уметностите, 1999, с.204].
Знае се, че на второто събиране отново имало сериозни спорове в името на какво да се води борбата. Хр. Татарчев е на пробългарски позиции. Другите присъстващи са млади хора (Д. Груев е 23 г., Попарсов - на 22 г.), възпитаници на българските (екзархийските) училища, където са изучавали българска история. Българската освободителна борба и всичко българско им е представено в романтична светлина. Не бива да се изпуска предвид и това, че значителна част от водачите на Организацията са плащани с български пари под формата на ученически стипендии, учителски, попски и инспекторски заплати на екзархийските служители. Но въпреки младостта си и финансови обвръзки към България, някои от тях виждат безперспективността на българската кауза в Македония. Изявяват се като македонски патриоти, макар че училищната им подготовка оказва влияние и въпросите на македонската народност, език и църква не са добре изяснени.
През лятото на 1894 г. организаторите се срещат в Ресен в къщата на д-р Христо Татарчев. На срещата присъстват Татарчев, Дамян Груев, Пере Тошев, Атанас Лозанчев, Георги Пешков, Александър Чакъров и др. В началото целите на организацията не са съвсем точно определени. В устава се говори за “придобиване на пълна политическа автономия”, а не за извоюване.
Но в този период организацията си остава градска, интелигентска, съставена от малки групи. В нея липсва бойната ударна сила, каквато са: харамиите, селските момчета и физическите работници от градовете и градската сиромашия.
“През есента на 1894 г. в Щип, където учителствува Даме Груев, пристигнали Гоце Делчев и неговият другар Туше Делииванов. Още с пристигането си Гоце внесъл нов дух и нов живот в зараждащото се революционно движение. ... Той разширил кръга на участниците в революционните групи, като привлякъл бедни еснафи и работници от махалата Ново село, гдето той учителствувал, а също така селяни от селата на Щипска околия... Всяка събота вечер той изчезваше от Щип, кога преоблечен, кога не и се връщаше в неделя вечерта или рано в понеделник... С пристигането на Гоце се изменил характерът на организационната дейност. Скритата... законспирирана дейност на малките групички до тогава, превърнал в широка нелегална работа”.
“Надарен със здрав национален усет, Гоце ясно виждаше, че в единението на всички македонци ... лежи залога за свободата на Македония като самостоятелна политическа единица” [Евтимов, Дим.П. Делото на Гоце Делчев. Варна, Печатница на Д. Тодоров, 1937, с.19]. В името на идеята “Македония на македонците” всички етнически групи са с Организацията. В Западна Македония Гоце е посрещан като желан гост и от гръкомани, и от българомани, и от сърбомани, и от куцовласи (македоно-румъни). “Пред неговата убедителна проповед в името на общия македонски идеал, изчезваха изкуствено насажданите национални вражди” [Пак там, с.18].
Участието на всички етнически групи на македонския народ в борбата се потвърждава и от спомените на Кирил Пърличев: “Във Воден, а същото може да се каже още повече за околията, или по-добре - за околиите, при подбора на хората в мрежата на революционната организация не се правеше разлика между екзархисти и патриаршисти (македонците, които не признавали за своя българската църква, б.м.), стига да нямаше друга някоя пречка за това... Забележителен факт е, че нито през годините на подготовка, нито през време на въстанието не е отбелязана никаква измяна или предателство, извършено от страна на някой патриаршист. Напротив, добрите последствия от еднаквото отношение на Организацията към патриаршистите станаха осезателни” [Пърличев, Кирил. 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев. София, ВЕДА-МЖ, 1999, с.12]. Считате ли, читателю, че ако Организацията се беше декларирала като “българска” и беше обявила, че се бори за присъединяването на Македония към България, т.н. “гръкомани” (патриаршистите) биха влезли в нея и биха се борили от нейно име? Пробългарските елементи в Организацията правят много за отчуждаване на гръкомани, сърбомани, власи, албанци и др. от ВМРО. В литературата на български език могат да се прочетат писания възхваляващи членове на Организацията, убийци на сърбомани и гъркомани. Защото последните били предатели на Македония, продали се за пари на Сърбия или Гърция. Били са гръцки (сръбски) стипендианти и гръцки или сръбски учители (или попове) в Македония. Проучете и ще откриете, че тези убийци, най-често са били български стипендианти и на български заплати и към убийството са подтиквани от Екзархията. С това не искам да кажа, че няма и обратни случаи.
През лятото на 1896 г. в Солун се свиква конгрес. На него присъствали почти всички по-видни ръководители на Организацията и представители на повечето, вече оформили се окръзи в Македония. Там били Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Петър Попарсов, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров и др. Избраният на този конгрес Централен комитет може да се смята за легитимен, защото е избран от участвуващите на конгреса.
През изминалите непълни две години от основаването на дружеството е натрупан богат опит. На тази основа се вземат важни решения. Организацията е преименувана в Тайна македоно-одринска революционна организация - ТМОРО. Конгресът възложил на Гоце Делчев и Гьорче Петров да изработят проект за устав, който в последствие бил утвърден от Централния комитет. В него е изяснено, че целта на ТМОРО е извоюване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско (чл.1).
В устава намират израз и следните две съществени начала:
- “ТМОРО има за цел да обедини в едно цяло всички недоволни елементи от Македония и Одринско, без разлика на народност” - “за постигане на тази цел (автономията). Организацията се бори за отстраняване на шовинистичните пропаганди и национални ежби, които разделят и обезсилват македонското и одринското население в неговата обща борба против общия поробител [Пандевски, Манол. Националното прашанье во македонското ослободително движенье (1893-1903). Скопjе, Култура, 1974., с.84].
Обръщаме внимание, че според някои определения за нацията един от нейните елементи е чувството за солидарност, за общи интереси. Именно този елемент се чувства в “обединяването на всички недоволни елементи”. Еуфорията на гимназистите възпитаници на екзархийските училища е заменена с идеи на здравомислещи македонски патриоти.
На конгреса било решено страната да се раздели на 7 революционни окръзи: Солунски, Скопски, Битолски, Щипски, Струмишко-Джумайски, Велешки и Одрински. По-късно практиката наложила ново териториално деление, и Централният комитет утвърдил следните 6 окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски и Одрински. Възприето било Централният комитет да контактува само с ръководствата на окръзите и чрез тях с околийските комитети. В отделните населени места се създавали съответно селски и градски комитети.
Така възникнала организацията известна сред народа като ВМРО. С дейността си тази организация възвърна самочувствието на македонците и показа на света, че те съществуват и са не по-малко достойни за уважение от древните македонци.
Пред вид на това, че всичко което е писано по-късно, като спомени, като исторически изследвания е писано най-често в България. А българските власти и македонските им мекерета не допускаха отпечатването на промакедонски материали. Даже когато публикацията не е минавала през цензура, авторът е бил принуден да се съобразява със съществуващото в България мнение по въпроса, със съществуващото настроение ако щете. От това е зависел и хлябът му. А понякога и животът му. Поради това днес е трудно да разберем истината. Известни несъответствия между спомените на Татарчев и Груев констатира още Дино Кьосев. Той пише: “Докато Даме Груев говори, че в основа на тяхната дейност легнало искането да се приложи Берлинският договор... Д-р Христо Татарчев говори съвсем друго...” [Кьосев, Дино. История на македонското национално революционно движение. София, Издателство на националния съвет на ОФ, 1954. с.111]. Ще отбележим, че спомените на македонските дейци са записвани от българи и българомани. Благодарение на няколко смели македонци (Ат. Раздолов, Н. Русински, Дим. Евтимов, Ангел Динев) и то след 1934 г., когато българските власти потиснаха малко антимакедонското чудовище - ВМРО на И. Михаилов - се появиха и по-обективни материали по въпроса.
Понеже днес се спекулира, че ВМОРО е българска организация, целяща присъединяване на Македония към “майката-родина” България, ще цитираме Димо Хаджидимов. Той пише, че “Целта на Организацията е изразена в чл. I от нейния устав: ВТМОРО има за цел да сплоти всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност и чрез революция да извоюва пълна политическа автономия на тия две области... Тя (Ораганизацията, б.м.) си постави за задача да премахне всякаква възможност на съседните заинтересовани държави да се месят в нашите работи и да си служат с нас против нашите собствени интереси” [вж. “Революционен лист”, Х 7, с. 4-6, 09.12.1904 г. и Х 8, с. 6-11, 27.01.1905 г. или л.161, с. 142]. В отворено писмо до Битолския валия от 13.VII.1902 г. изпратено от Организацията се заявява: “... Ние сме политическа народна революционна организация с интернационален политически състав ... Ние искаме политическа, икономическа и културна автономия на нашата родина Македония” [Русински, Никола. Принос към историята на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация за времето 1900-1903. София, 1936., с.20]. Никола Русински, деец на Орагнизацията казва: “Аз смятам, че всички апостоли изпратени от Сърбия, България, Гърция и другаде, са чужди агенти. Ние сме македонци; може някой да симпатизира на сърбите, други на гърците, българите и т.н., но това не ни ангажира да предаваме нашите народни интереси на тия на които симпатизираме ... Македония не е нито сръбска, нито гръцка, нито българска” [пак там, с.5-6]. Казва го в 1901 г., а е записано в книга издадена в България 1936 г. Цитираното изразява основен принцип на политиката на македонските национални организации - равнопоставеност на отношенията с всички съседи на Македония. Вътрешната организация трябва да работи в много сложни условия, получили се в резултат на дейността на пропагандите. Това положение добре е описано от Дим. Евтимов [Евтимов, Дим.П. Делото на Гоце Делчев. Варна, Печатница на Д. Тодоров, 1937, с.11-12]. Понеже “в една и съща къща бащата се чувстваше чистокръвен елин, синът българин, чичото или вуйчото - прави сръбин ... Организацията трябваше да извоюва свободата на Македония при едно население хванало се гуша за гуша ... Прозорливите и далновидни водачи на македонския народ ... В противовес на Екзархията и нейните домогвания, в противовес на домогванията на всички други чуждестранни пропаганди, преследващи ... - разпокъсването на Македония ... издигнаха самостоятелни цели на движението - образуване от Македония на самостоятелна област със свое автономно управление ... първоапостолите дадоха ясно да се разбере от всички, че Организацията ще служи само на Македония и на никоя друга държава. Македонската държава няма да принадлежи ни на България, ни на Сърбия, нито на Гърция, а ще принадлежи само на македонците, като цяло. И от там лозунга: “Македония само на македонците!” В името на тези искания Организацията призоваваше към борба целокупното македонско население”.
При доставката на оръжие за организацията участват също представители на всички етнически групи на македонското население. Принципът на самовъоръжаването се наложил като единствен за доставка на оръжие. То било закупувано от България, Гърция, Сърбия, както и от албанското и турско население в Империята. Ограбвани били малки складове с оръжие в Турция и България. Българският военен аташе в Белград Христофор Хесапчиев в рапорта си от 12.03.1902 г. съобщава, че 12,000 пушки заминали от Ниш към турската граница откъдето следите им се губят [Елдъров, С. Сръбската въоръжена пропаганда в Македония (1901-1912). София, Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”,1993., с.37].
В Костурско войводите Манол Розов (от патриаршистко семейство и гръцки възпитаник) и Васил Чекаларов уредили канал за доставка на оръжие от Гърция - пушки система “гра”. Втори канал от Гърция минава през пунктовете Юнчлет - Гевгелия - Прилеп [Динев, Ангел. Илинденската епопея. София, “Народен печат”., с.28]. Оръжие от Гърция пренасял с лодката си и солунският евреин Яков. От Солун към вътрешността го пренасяли евреите-кираджии братя Азария [Пандевски, Манол. Националното прашанье во македонското ослободително движенье (1893-1903). Скопjе, Култура, 1974., с.236]. От Сърбия мартинки пренасят организационните работници турци Мето Мале и Юмер Исмаил от с. Норово, Крушевско и турци (може би албанци) от с. Заяс, Кичевско. За въоръжаването на населението в Крушевско помага турчина Исмаил ефенди, който заедно с други работници пренася гилзи, коршуми и барут. Помагат турци от Кайлярско (Сефедин от Кайляри, Сульо от с. Пльора, Саид от с. Муралари и др.), Кукушко и др.[А. Динев, цит. дело].
По инициатива и с решаващото участие на Гоце Делчев били създадени две работилници за производство на бомби. Първата е организирана пез пролетта на 1897 г. в с. Саблер, с майстор арменеца Киркор. Бомболеярницата е закрита от българските власти [А.Динев, цит. дело, с.32]. Димитър Зографов, организирал трета подобна работилница в с. Дедино, Радовишко.
Парите за закупуване на оръжие са събирани чрез членски внос, от парични налози, вземани от по-богати семейства, от откуп. Богати членове и симпатизанти на Организацията давали пари. Тук трябва да споменем името на битолския евреин Санто Ароести, който събирал средства главно между евреите, както и неговият сънародник Перис, включил се с доставката на оръжие, санитарни материали и храни [М.Пандевски, цит.дело, с.236].
Както беше вече казано във въстанието взели участие представители на всички етнически групи от населението. Въстаниците превзели властта в много села, прекъснали комуникации (телефонни и телеграфни линии), рушели мостове, нападали бейски имоти и владения. Освободени били големи територии в Ресенско. Превзети били и някои малки градове като Невеска, Клисура и Крушево. Най-сериозен успех е несъмнено превземането на гр. Крушево и обявяването на Крушевската република - първата република на Балканския полуостров сл.Хр.
Начело на въстаниците в Крушево застанал Никола Карев. Той бил против преждевременното обявяване на въстанието, но след като било взето решение за въстание, заработил и вложил всичките си сили за неговото успешно провеждане. Въстаниците превзели турската казарма и другите официални учреждения на властта. На 3 август градът бил освободен. Съставено било временно правителство и обявена република. От представителите на всички етнически групи на града, който тогава наброявал около 9,000 жители, бил формиран Съвет на Републиката. От своя страна Съветът на Републиката избрал временно правителство от 6 човека, по двама представители на всяка етническа общност, славянофонни македонци, романофонни македонци (цинцари) и албанци. За председател бил избран Вангел Дину.
В Костурско на 3 август 150 въстаници начело с войводата Никола Андреев нападнали гр. Клисура, но са отблъснати от войската. На 5 август нападението се повтаря от въстаническа групировка от около 600 човека. Клисура е превзета. Войводата Кузо п. Динев, възпитаник на гръцки училища, държи реч на гръцки. В речта си той казва, че “борбата ще продължи докато общата ни татковина - Македония, не извоюва своя автономия”. Тя е посрещната с одобрение и бурни акламции. Населението се въоръжава с полученото в мюдюрлюка оръжие. До 27 август градът е в ръцете на въстаниците. Въстанически отряд от около 700 човека от Леринско и Костурско на 12 август след упорит бой првзел градчето Невеска. Начело на новата власт в града е избран единодушно от населението и въстаниците докторът по право македоно-румънинът Мисирлията.
Не може да не се отбележи, че и трите превзети градове през въстанието са с преобладаващо македоно-румънско население. Това е неотразимо доказателство, че въстанието е дело на всички съставки на македонския народ. Македоно-румъните дадоха едни от най-славните герои. Можем да започнем с Питу Гули. Да продължим с Митре Влао (Митре Панчари, Панджаро), който израсна от неграмотен овчар до един от най-известните войводи, защитници на македонската независимост от чужди влияния. Като четник и по-късно войвода той се ограмотява. По време на въстанието е войвода в родния си край - Костурско, на чета от над 150 бойци. Хвърляйки се смело в борбата получава тежки рани. Обичащото го население полага големи усилия да го запази и излекува в тези тежки за родината времена. Оздравял рано напролет 1904 г. повежда отново четата си да брани населението от башибузук, андарти и върховисти. В революционното движение дейно участва и Лака Влах от Костур [Георгиевски, Кузман. Поjавата на андартското движенье пред и по Илинденското востание. В. Незаборав, бр.18, година VI, Скопjе, Jуни 1999]. Македоно-румъните от с. Маловище, Битолско, формирали въстанически отряд начело с войводата Стефан Барджо. На 27 август Маловище е заградено от турците. Войводата е хванат и след жестоки мъчения убит. Скалата на която е убит, този македонски патриот, и до днес се казва “Барджов камен” [М.Пандевски, цит.дело, с.180]. От Магарево е войводата Стерю Накьо, загинал по време на въстанието в битка на Пелистер. От с. Гопеш излезли много въстаници и войводата Александър Гопеш. Много въстанници дадоха патриаршистите в Костурско, Леринско, Битолско и другаде, при това, както патриаршистите македоно-румъни, така и славофонните патриаршисти. Във въстанието се включиха и селата, които бяха към сръбската църковна юрисдикция в Кичевско, Кумановско, Битолско и другаде. Жителите на битолското село Лисолай, масово се включили във въстанието. Участвували в боевете около Смилево, Гявото и др. предвождани от сина на сръбския поп в Лисолай, Глигора.
Редно е да подчертаем, че македонският революционер от Гоцевата ВМРО, македоно-румънинът от гр.Бер, Толи хаджи Гогу, след Балканските войни емигрира в Румъния. Когато го поканват хората на ВМРО (И.Михайлов), след Първата световна война, да се присъедини към тях, той решително отказва. Обяснението не може да бъде друго освен, че тази организация не е македонска.
Ако ВМРО е била българска организация поставя се въпросът защо се създава тогава Върховния комитет. Да кажем няколко думи за този комитет. Той се създава през март 1895 г. Тогава се свиква І конгрес на македонските дружества в България и Румъния. На този конгрес е приет устав и е избран Трайко Китанчев за председател на комитета. Главна цел и първа задача на комитета е агитация в България и другите балкански държави за общи действия срещу Турция за постигане на автономия на Македония. Замисълът на македонците е хубав, но с този комитет българските власти целят друго. Много честни македонци влизат в комитета, като Я. Сандански, Н. Русински, Тр. Китанчев и др., но разбирайки чий оръдие е той го напускат. След “Мелнишкото въстание Трайко Китанчев разбрал, че княз Фердинанд използва доброто име и първичния автономически характер на македонските дружества, за свои династични цели. До тогава той подкрепял княза, но като видял подлите намерения на двореца, преживял такива душевни вълнения, че умира от разрив на сърцето … едва 37 годишен” [Делирадев, Павел. Яне Сандански. София, 1946, с.9]. След смъртта на свидния македонски патриот, с помощта на свои оръдия княз Фердинанд заграбва Македонския комитет, който е наречен “Върховен”. Те продължават да спекулират с паметта на Трайко Китанчев и да се представят за негови последователи. По-нататък Македонският върховен комитет (МВК) в София, само в името си има нещо македонско, иначе служи на официалната българска политика и играе пагубна роля за македонските национални интереси. За престижа му сред македонците може да се съди от факта, че даже неговите днешни последователи в България - ВМРО-СМД - се срамуват да се нарекат с неговото име.
Чрез Върховния комитет българското правителство иска да подчини Македонското национално-освободително движение на своите цели. Върховистите започнали да привличат неустойчиви елементи от Вътрешната организация на своя страна. За Върховния комитет Д. Хаджидимов пише: “Още от първите месеци на своето съществуване той предприе действия против Организацията отвън, а същевременно, Екзархията и търговските агентства засилиха своите действия отвътре... Цончев (български генерал, председател на Върховния комитет, б.м.) произведе във войводи и въоръжи чети на професионални убийци и разбойници като Дончо Златков, Стефо, Халю, осъдени на смърт, като Алексо Поройлията и др.”. [вж. статията на Хаджидимов “Две течения” в “Революционен лист” Х7 и Х8]. Дончо Златков искал да бъде приет във Вътрешната организация, но поради разбойнически прояви, му отказали. Това се използва от върховистите и той става върховистки войвода в Източна Македония.
Ще дадем примери за ролята на Върховния комитет като оръдие в ръцете на българските власти. През 1894 г. Българският екзарх в Цариград поискал от турското правителство разрешение да образува Синод при Екзархията. Турското правителство отказало. Българското правителство поискало от Турция берати за владици в Македония. Пак било отказано. Българското правителство увеличило исканията: на 8 юни 1895 г. подало нота, с която вече искало изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор. Султанът казал, че един васал няма правото да отправя ноти до своя суверен. През тази година Високата порта трябвало да разгледа “князуването” на своя васал княз Фердинанд и да одобри по-нататъшното му оставане на българския престол. За Фердинанд това е унизителна процедура и той иска да упражни натиск върху Портата за премахването й. Министър Начович предупредил турското правителство, че ако не бъдат изпълнени българските искания в Македония ще има вълнения. Исканията не били изпълнени и последвало “Мелнишкото въстание”. Турците отстъпили. Дали берати за български владици. Както казва Сандански в спомените си: “ от въстанието през 1895 г. се възползва само князът, а именно, че го признаха”. Фердинанд станал “постоянен княз на България”. Министърът му на външните работи - Стоилов, “прави изявление, че в царството на Султана цари ред и появилите се там са нехранимайковци и бандити”. За това е награден от Султана с медалите: ”Султание” и “Меджидие” [Динев, Ангел. Илинденската епопея. София, “Народен печат”, с.217]. Българското правителство повече не се интересувало от “Мелнишкото въстание”. Тайно се разбрали с турците и българо-турската граница била затворена. Турците могли да колят македонците на рахат.
През 1897 г. била обявена турско-гръцката война. Използвайки момента българското правителство поискало свои търговски консулства в Скопие, Битола, Солун и признаване на България за независима държава. Борис Сарафов подготвил голяма чета за да влезе в Македония и да дига въстание. Турското правителство разрешило консулствата и българското правителство спряло четата на Сарафов. От “въстание” повече нямало нужда.
ВМРО виждала голямата опасност от страна на върховистите и навреме започнала борба с тях. Но борбата е трудна. Върховистите имали подкрепата, включително финансова, на българското правителство. Те събирали около себе си доста интелигенти и офицери, включително и много синове на Македония. Умело манипулирали с лозунги за “освобождение на Македония”, “обединение на българското племе”, за “освобождение на брата-роб” и много българи и македонци се хващали на тези въдици. И българи са разбирали добре същността на върховизма. Павел Делирадев казва: “този фатален за българския и македонския народ “Върховен комитет”.
Дейците на ВМРО се стараели да посрещат идващите от България върховистки чети и със средствата на убеждението да ги отклоняват от пагубния и за тях и за Македонското освободително движение път. Особено активен е Яне Сандански. Той в началото като неопитен македонски патриот се поддава на върховистките внушения и на два пъти влиза в Македония (1895 и 1897 г.) с върховистки чети. Вижда резултатите. Безсмислени кървави погроми над мирното македонско население, а четниците се връщат в България на топло. След тях тръгват нещастни бежанци, прокудени от родните огнища. Сандански пише в спомените си: “Тогава се зарекох, че докато не разбера как стои делото, има ли организация вътре и пр., никому няма да ставам оръдие...” [Милетич, Л. Дамян Груев. Яне Сандански. Спомени. София, Държавно военно издателство, 1972, с.74]. По-късно Яне се запознава с дейци на Вътрашната организация и се включва в нейните редове. Гоце Делчев му предлага да остане в Източна Македония, неговия роден край. Тук Сандански заработва с жар. Доизгражда и затяга редиците на Организацията. Той работи активно не само със славофонните македонци, привлича в редовете на ВМОРО и другите етнически съставки на македонския народ. През юли 1902 г. свиква на събрание власите от селата Божово, Шатрите и Лопово и ги запознава с целите и борбите на Вътрешната организация. Измежду тях той спечелва верни хора, които предано ще служат на освободителното дело. В няколко села ръководители стават власи [Атанасов, Юрдан. Яне Сандански. София, Издателство на БКП, 1966, с.63].
В Североизточна Македония върховисткият натиск е най-силен. Основна задача на Сандански, възложена от Делчев, е да пази от върховистки чети. Не винаги срещите с тези чети завършвали мирно. Сандански на няколко пъти се е сражавал с върховистките чети на Дончо Златков, Христо Саракинов, капитан Юрдан Стоянов. Христо Чернопеев също е водил бой с четите на върховистите Тодор Саев и Васе Пехливана. Сражения са водили и други македонски чети.
Върховистите искат да проникнат и в Западна Македония. Те подготвят голяма чета начело с полковник Янков, офицер от българската армия, роден в Македония. Той имал намерение да запали на 7 септември 1902 г. гр. Лерин, което да послужи като сигнал за въстание. За щастие тези му намерения били осуетени и по този начин спестени безсмислени жертви сред македонското население. За отношението но Г. Делчев към Върховния комитет можем да съдим от думите му: “докато моето рамо крепи пушка, Македония ще е недостъпна за български офицер”. [вж. Хаджидимов, “Две течения”, “Революционен лист”, Х 7 и 8]. Заради тази си позиция Гоце е ненавиждан от върховистите. Ген. Цончев свързва Халю (убиецът на Ст. Стамболов) с Дилбер Иванчо, войвода изгонен от Вътрешната организация, и ги натоварва да убият Гоце Делчев. Заговорниците събират чета от тридесет души и я изпращат в Македония. Търсят Делчев в Струмишко, но се натъкват на организираната сила на народа. Както пише А. Динев [Динев, Ангел. Илинденската епопея. София, “Народен печат”, с.127-128]: “Македонците ги гониха до границата”.
Части от македонското население са се поддавали на върховистките внушения от България, Гърция и Сърбия. За обикновения македонски селянин военната униформа с лъскавите копчета и други дрънкулки, военните чинове: капитан, полковник, генерал са внушавали респект. Чувството, че зад тях стои редовна армия и държава, (а самите върховисти са спекулирали като са казвали, че зад тях е и Русия,) са вдъхвали кураж на поробения македонец. Това е виждал и Янето. Стари хора предаваха, че с цел да отклони вниманието на македонците от България в една от църквите (мисля, че в с. Ощава) той говорил на селяните, че България е бедна и слаба, че тя няма добри политици, които да я изведат на добър край, че тя е “гладна въшка” и ако към нея се присъедини Македония ще “дойде ден 40 къщи да орат с един чифт волове”.
Като виждат, че Върховния комитет не постига реален ефект, противниците на македонското национално-освободително движение в България решават да създадат контра организация вътре в Македония. През 1897 г. те основават “Благодетелно братство”, като контракомитет на Вътрешната организация. “Основатели и ръководители на братството са Иван Гарванов, Димитър Мирчев, Христо Тенчев, Антон п. Стоилов - учители, Йосиф Кондов - банкер, Самарджиев - книжар, Делчо Колушев - чиновник в българското консулство и други от тази категория” [Кьосев, Дино. История на македонското национално революционно движение. София, Издателство на националния съвет на ОФ, 1954, с.201]. По-късно тази организация се преименува в “Революционно братство”. “Гарванов сам признава в своите спомни, че неговите хора били в постоянна връзка с върховистите, разпространявали върховистки пропагандни материали”. “Братството” решило да убие Даме Груев, Пере Тошев, Иван х. Николов и др.”. В омразата си към вътрешните дейци те стигнали до там, че планирали убийството и на такъв верен на българските интереси човек, като Хр. Матов. Това признал сам Гарванов пред Матов [Матов, Христо, За своята революционна дейност. Лични бележки. 1928, с.16]. Читателю обърнете внимание на тези факти, защото години по-късно врагове на Македония ще пишат, че начало на убийствата между македонските дейци поставил Яне Сандански.
Върховният комитет донесе и друга голяма беда на Македония. Виждайки българския пример гърците и сърбите също създават аналогични комитети. В своите спомени А. Мазаракися пише, че в отговор на българските действия в Македония, млади офицери образуват в Атина в края на 19 в. секретно сдружение “Етники етерия”, за да брани своите сънарадници от българските банди [Mazarakis-Ainian, A. Memoares. Institute for Balkan Studies, Tessaloniki, 1979, с.20]. През 1902 г. в Белград е създаден “Главни отбор четничке организациjе”, аналог на Македонския върховен комитет в София. Гръцките и сръбски организации също започват да набират македонци-бежанци и да формират чети и ги изпращат в Македония. В прогръцките и просръбски чети има също така гръцки и сръбски офицери. Някои от тях са гърци и сърби, а други са синове на македонската земя.
