Няколко въводни думи

Од Wikibooks

Кој ја фалсификува историјата, Ѓорѓи Радулов | Поглавја: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 | 26 | 27 | 28 | 29

На българския книжен пазар се появи нова книга – Десетте лъжи на македонизма – от известния македономразец Божидар Димитров. Книгата е написана в познатия ни дух на отричане на всичко македонско – история, език, нация и т.н. При това отричането тук е невероятно грубо и показва силно емоционален автор, за чието ниво, като научен работник и толерантност към мнението на другите автори, оставяме всеки, който прочете писаното, сам да съди. Няма да даваме и оценка за научната стойност на труда. Много се чудихме и дали да пишем във връзка с книгата. Накрая решихме все пак да пишем. Ако книгата се четеше от специалисти, добре познаващи историята на Македония, на България, на Балканите, нямаше нужда да се пише, но тази творба ще попадне в ръцете на хора, които са ангажирани с друго и понеже национализмът е нещо много особено, то много българи, а и македонци българомани, ще повярват на писаното. Българите - защото им се иска България да е велика държава, а на българеещите се македонци - защото така ще успокояват съвестта си. Така няма да се считат за предатели на родината си. Ще се успокояват с мисълта: ето научният работник Б. Димитров, с научни звания и степени, казва, че Македония е българска земя. В резултат на такива четива, сред по-непросветените хора, се създават шовинисти и се нажежава атмосферата на Балканите.

Балканската интелигенция, последните 150-180 години, работи повече за отдалечаването на балканските народи, за създаване на омраза между тях, отколкото за сближаването им. И когато в Европа витае един нов дух, дух на взаимно разбирателство, тук на Балканите все ще се намери някой да ни показва колко неговата родина е била велика и как днес тя е ограбена, как законно принадлежащи й земи се владеят от други и тя е принудена да граничи със себе си. Понеже такива научни работници има във всички балкански страни, затова всички балкански страни граничат със себе си. Пишещите на историческа тематика, особено тук на балканите, трябва да постъпват много отговорно. Не считаме, че сме добър пример в това отношение, но разчитаме на разбиране от страна на читателите - ние сме предизвикани.

Целесъобразно е да хвърлим един поглед върху историята на Балканите. Тя е много сложна. От античността до периода на възраждане на балканските народи е изминало много време, през което на Балканите не са съществували “добри” условия за “историческо обособяване на устойчиви съвкупности от хора, на определена територия, притежаващи общи, относително стабилни особености на езика, културата, психическия облик, расови (антропологични) белези” и др. показатели, определящи нациите. В продължение на хилядолетия едно голямо пространство - Македонската, Римската, Византийската и Отоманската империи, е било отворено за движение на хора, идеи, стоки. Тези империи имаха приоритетни езици и религии, които налагаха над по-голяма или по-малка част от населението. Те допускаха да се настанят на Балканите чужди племена и народи. Правеха насилствени размествания на населението. Създаваха езиково и религиозно многообразие.

В резултат на тези процеси много неща тук са претърпяли промени. Променяни са наименования: Елада за столетия става Ахаия; Източна Мизия става България, Паристрион и пак България; Илирия и Дардания също сменят имената си. Дакия става Влахия, а по-късно (1859 г.) Румъния. Дошли са нови етноси (римляни, славяни, тюрко-българи, кумани, печенези, турци, татари и др.) Настанявали са се нови, непознати в античността религии. Появявали са се и са изчезвали държави (Византия, Склавиния, ханска България, Сърбия, Самуиловата държава, държавата на Асен и Петър и техните наследници, Латинската империя, държавата на Комнените в Епир, Солунското кралство, Босненската държава, държавните формирования на македонските и албански феодали, държавата на Вукашините, на Добротич, Костадиновото княжество, държавата на Скендербег и др.). Те са оставили етнически (ромеи, трибали, славяни, сърби, българи, власи и др.) и географски наименования, спомени в историческото съзнание на балканските народи. Появили са се нови етноси, етнически наименования и етнически групи - албанците, власите, помаците, торбешите, цинцарите (арумъните), каракачаните, циганите, елинофонните мюсюлмани (валаоде), гагаузите, босненските мюсюлмани, саксите (сасите) и др. (Под понятието албанци са обединени гегите и тоските. Но те, според някои историци, произхождат от различни племена. Тоските са наследници на античните македонци, а гегите - на илирите). Променени са етнически наименования (тюрко-българите - създателите на средновековна България - днес се наричат турци или гагаузи, в зависимост от изповяданата религия). Станало е преместване на етноси по местоживеене (огнището където възникна сръбската държавност сега е населено с албанци; албанци се заселват в Македония; македонци се преселват в Тракия (през византийско време) и в българското Средногорие и Подбалкана (през турско); българи, македонци и сърби се преселват в Румъния, някогашна Австрия и Русия). Всичко това прави етническата картина тук много сложна. Защото такива важни етнически белези като културата (в най-широк смисъл на думата), езикът и религията, силно са се променили и смесили. По отношение на първия белег може да се говори за балканска култура, която плавно се променя при прeминаване от един географски регион в друг. По отношение на езиците промените са съществени. Според български историци от тюрко-българския език са останали в днешния български език само десетина думи. (Макар, че случаят тук е много особен). Старогръцкият език се различава от днешните гръцки народни говори до такава степен, че трудно се разбира от необразовани гърци. Такова е положението и между латинския и народните говори на македоно-румъните и власите от двете страни на Дунава. Между църковнославянския и простонародните славянски говори разликата е също голяма. При това преходите между славянските говори са плавни от Черно море до Италия. Има по-ясно очертани граници (например между аналитични и синтетични говори, я-това граница и др.), но те не съвпадат нито с границите на географските понятия Хърватия, Далмация, Черна гора, Сърбия, Босна, Македония, България, Тракия, нито пък с границите на днешните държави. И това не е случайно. Новите говори не са се формирали в конкретна славянска държава, за да са характерни само в нейните граници. (В този смисъл аргумента на днешните български шовинисти, че македонците говорят “български” е смехотворен). При това ако някой говори гръцки (респективно, турски, славянски), това съвсем не означава, че във вените му тече елинска (турска, славянска) кръв. Красноречив пример е влашкият език. Цинцарите в Македония, Тесалия и Албания, говорят влашки, но едва ли имат и най-малко общо генетично наследство с власите отвъд Дунава, а още по-малко с келтското племе Walhos, Volcae, от където произлиза името на тази етническа общност. Обособил се е албанският език, чийто словесен фонд е заимствал много от гръцкия, латинския, турския и славянския. В резултат на субстрата и на взаимодействието между балканските езици се е формирал, т. н. днес от специалистите “балкански езиков съюз”, състоящ се от говори с много еднакви граматични белези, към който спадат македонските, северногръцките, албанските, източно сръбските, българските и румънските говори. Няма очертана граница между славянските, гръцките, влашките, албанските и турските говори. Даже в едно и също населено место (в миналото, пък някъде и сега) една махала говори един език, а съседната - друг. Езиците са си взаимодействували и напр. в славянските народни говори думите от турски, гръцки, латински и субстратен произход са повече от тези със славянска етимология.

Аналогична е ситуацията в религиозно отношение. Между мюсюлмани и християни граница няма. От eзическите вярвания на балканските народи са запазени само остатъци в християнската и мюсюлманската религии.

Свободното движение е способствало и за смесване на генетичното наследство на балканските народи. Няма ясно формирани расови типове. Докато значителни части от албанците, епиротите, македонците, сърбите и хърватите спадат към динарския, то сред другите балкански народи преобладават средиземноморския, арменоидния и др. расови типове.

Понятието “нация”, въпреки съществуващите многобройни определения, е много разтегливо. Някои продължават да считат, че принадлежността към дадена нация е въпрос на кръв, на генетично наследство. Други считат, че това е въпрос на самосъзнание. Считаме, че вторите имат по-голямо право. Как иначе да си обясним фактът, че епириотите, които не са едноплеменни с елините, са големи гръцки патриоти. В Гърция даже казват “всеки епириот е юнак патриот” (паса епириотис – левент(д)ис патриотис). Как да си обясним това, че Ригас Фереос - романофонен тесалиец - е гръцки национален герой, Цинцар Марко – романофонен македониц – сръбски национален герой, че много романофонни македонци станаха гърци, българи, сърби, румънци по националност, че славофонни македонци станаха гърци и считат себе си за наследници на Сократ, Солон и т.н. Други станаха българи и вярват, че са наследници на хан Аспарух и, че именно от тогава се е формирал народът към който принадлежат. Славофонни мохамедани (помаци и торбеши) вярват че са турци. Очевидно националното самосъзнание е въпрос на внушение от страна на родители, учители, попове и др. Ако семейство осинови току що родено от друга нация, то като порасне няма да се съмнява, че е от нацията на осиновителите си. Расовите белези и наследствени черти в характера ще останат, но те ще бъдат отдадени на многообразието в дадена нация. Националната принадлежност и по-точно националното самосъзнание на индивида се формира изкуствено, а не е природен белег. Но нациите са продукт на историческото развитие. Тази двойственост прави проблемът за националната принадлежност, особено тук на Балканите, много сложен.

Тази сложна етническа картина създава сериозни проблеми при формирането на нациите и образуването на новите държави тук на Балканите. През хилядолетното общежителство нашите предци са живели и творили заедно и през Възраждането трябваше да се раздели общото наследство. Затова мъчително и трудно беше раждането на националните държавици на територията на Европейска Турция. Създаването на балканските държави стана с намесата на великите сили и рожбите носят белезите на техните интереси. Създадените малки държави не бяха добре исторически дефинирани. Техните ръководители страдаха от комплекс за малоценност. Този комплекс пораждаше в главите им мегаломански идеи за създаване на Велика Гърция, Велика България, Велика Сърбия, а напоследък и на Велика Албания. Бъдещото си величие те виждаха, и виждат, за сметка на Македония, защото, по стечение на историческите обстоятелства, тя и Албания останаха последни в рамките на Отоманската империя..

Знаейки максимата, че “народ без история няма бъдеще”, тези политически водачи направиха и правят всичко възможно да ни лишат, нас македонците, от история. Унищожават или крият археологически находки и документи, говорещи в полза на македонската национална история. Чрез фалшификации присвояват цели периоди от нашето минало. На тази основа, преди 150-200 г., те започнаха да водят чужди на интересите на македонския народ национални пропаганди, за да отрежат корените на националната ни памет, да ни лишат от духовно единство. За целта те включиха най-мощният (по това време) пропаганден апарат - църквата (най-малко един път седмично попът говори пред цялото население.) и ръководеното от нея училище. На пропагандите се поддадоха значителни части от македонското население. Те вече не се чувстваха като принадлежащи към един и същи народ. Макар че нямаха проблем от езиково естество да контактуват, тези части от народа ни престанаха да се разбират помежду си. Нещо повече, започнаха взаимно да се преследват и изтребват. Липсата на македонска държавност пречеше на македонците да се противопоставят на равна основа на чуждите пропаганди. Многобройните опити на македонски патриоти да отстояват националния ни идентитет, да покажат истината за Македония пред света, не даваха необходимия ефект. Те нямаха финансова подкрепа. Гласът им почти не се чуваше. Липсваха мощните, държавно финансирани средства за масова информация.

Деформирайки историческите истини съседските ръководители натовариха с шовинистичен емоционален заряд собствените си народи и части от македонския народ. Създадоха изкривена представа за етногенезиса, историята и желанията на македонците. Използвайки сложната история на Балканския полуостров, избирателно фиксирайки вниманието върху отделни периоди от миналото, с точни, изопачени и фалшифицирани факти, те убеждават собствените си народи и света, че Македония е съответно гръцка, българска, сръбска и т.н. И обикновените хора, чиито искрени чувства уважаваме, им вярват. Защото се спекулира с нещо свято - патриотичното чувство. Обикновеният грък вярва, че Македония е гръцка и винаги е била такава. Българинът вярва, че Македония е неделима част от България и откак свят светува все така е било. А редовия сърбин е убеден, че това е Южна Сърбия, така е било и не бива да бъде другояче. “Подобни националистически идеи от десетилетия сгъстяват атмосферата в кафенета, таверни, кафани и кръчми. Създават доморасли бабаити и насилници”. В резултат на това, през последното столетие, балканските народи на няколко пъти се хващаха гуша за гуша, за да “си вземат” Македония. От тези войни страдаха всички, но най-много пострадаха македонците. Фронтовете, с всичките им жестоки последствия, се водеха на македонска земя. Нарушено беше геополитическото, етническото и икономическото единство на нашия народ. Когато към края на Втората световна война на част от територията на Македония се създаде Македонска република и македонците получиха възможност да бранят историческото си наследство, то на нашите съседи не им остана нищо друго освен да твърдят, че македонските историци им отнемат миналото. Докато по-рано съседите ни спореха помежду си за нашата родина и взаимно се обвиняваха във фалшификация на историческата истина за Македония, сега всички те се нахвърлиха върху македонските историци и ги обвиняват в фалшификации. Разбира се, понеже делим трудно делимото, то във всички балкански истории има неистини.