Лъжа четиринайсета: Българският народ спаси евреите в България по време на Втората световна война

Од Wikibooks

Кој ја фалсификува историјата, Ѓорѓи Радулов | Поглавја: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 | 26 | 27 | 28 | 29

Най-после тези полуистини и чисти лъжи бяха правилно представени пред света, благодарение на усилията на останалите живи македонски евреи и техни наследници, които не можаха да търпят паметна плоча на царя-убиец на техните близки, да бъде в Ерусалим. България може да се гордее с позицията на Св.Синод и владиците (най-вече на Кирил Пловдивски), на Пешев, но не и с тази на царя. Той е бил на друго мнение. Ето какво пише в дневника на Б. Филов: “Царят направи много хубаво подробно изложение по еврейския въпрос, като изтъкна, че той не е само наш, но и общоевропейски… Изобщо по еврейския въпрос ние бяхме в настъпление и владиците трябваше да се защитават”. Царят обяснил “на светите отци какви пакости нанася спекулативният дух на световното еврейство на човечеството изобщо” [Йовков, Иван. Хроника на едно царуване. Университетско издателство “Климент Охридски”, 1991, стр.337]. Трябва да отбележим още, че българските евреи бяха нищожна част (само 48,000) от 11-те милиона европейски евреи и Хитлер не започна с тях. Германските власти и по-специално Външното министерство на Райха нарежда чак на 16 октомври 1942 г. на своята легация в София да задвижи работата по еврейския въпрос. Започва подготовката за транспортиране на българските евреи. През първия етап да се транспортират евреите от Македония. Те (11,343 души) са депортирани на 11 март 1943 г. До този момент има само отделни изказвания от страна на някои политици и общественици срещу депортирането. Никакви по-организирани протести няма. Нещо повече. Битолските евреи, изплашени от ширещите се слухове за тяхното депортиране, отиват при българския владика Филарет да го молят за защита. Владиката тържествено им обещава, че няма да позволи нищо да им се случи. Той гарантира това. Делегацията излиза развеселена. В 2 часа, същата нощ, градът е блокиран и на сутринта над 3000 битолски евреи са закарани на ж.п. гарата и депортирани. Няколко стотин млади евреи се готвели за бягство, но успокоени от владиката останали в града, за да намерят смъртта си в лагера “Треблинка”.

Ще припомним, че: през ноември 1942 г. корпусът на фелдмаршал Ромел е разгромен от британците край ж.п. гара Ел Алмейн; през януари 1943 г. Чърчил и Рузвелт на среща в Казабланка решават да се отвори втори фронт в Европа, който ако е на Балканите, то България ще се окаже в центъра на военните действия и ще се повторят резултатите от Първата световна война; на тази среща Чърчил заявява, че поведението на неприятелските страни към техните еврейски малцинства ще се има предвид, когато се определя съдбата на неприятелите [Абрамович, Арон. Спасяването на българските евреи и цар Борис ІІІ. Сп. Международни отношения, бр.6, 2000, стр.99-114]; на 2 февруари 1943 г. Червената армия пленява над 300,000 немски бойци, начело с фелдмаршал Паулус край Сталинград. Това е решителна победа и много хора вече не вярват в непобедимостта на немската армия. Отгласи от цитираните събития достигат и до България и много българи започват да мислят какво ще стане с тях и България след края на войната. Това личи и от изложението на софийския митрополит Стефан, прочетено пред Св.Синод на 02.04.1943 г.: “Ако Църквата не се намеси да защити тия нещастни люде (евреите, б.м.) … един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди”. [Йовков, Иван, цит. дело].

Сваляме шапка, в знак на почит, пред онези българи, като пловдивския митрополит Кирил, Пешев и др., които от чисто човешки подбуди, застанаха на страната на евреите. Така те забавиха депортирането, което се оказа спасяващо за българските евреи.

Ще завършим тази лажа с думите на българския публицист Димитри Иванов: “… Нали все някой е спасил бългаските евреи! Кой?… Нито народът (никой не го питаше, както и сега), нито парламентаристите, нито църквата, макар че имат заслуга. Спаси ги големият страх на царя и царедворците. След Сталинградската битка … те видяха накъде вървят нещата и се уплашиха. Евреите трябва да издигнат паметник на страха …” [цит. по Арон Абрамович, Скици из битието на Кобургите].